..и мъжете ,които срещах по пътя бяха единственото ми лято.

Вечер заспивах с видения за себе си,как танцувам,как се смея,как плача с тях..Три години по пътя към безкрайната световна обиколка.Спомените ми за тях бяха единствените неща,които ме държаха и единствените ми истински щастливи времена.

Бях певица,не особено известна.Някога имах мечти да стана красива поетеса.

Но поради поредица от несполучия тези мечти бяха разбити и разпилени,като милиони звезди в нощното небе.Тези,които си пожелавах отново и отново –сиящи и разбити.

Но нямах нищо против,защото знаех,че трябва да получиш всичко,което си искал и после да го загубиш,за да разбереш какво е истинска свобода.

Когато хората,които познавах,разбраха какво правя,как живея,ме попитаха защо...но нямаше полза да обяснявам на хора,които имат дом.

Те нямат представа какво е да търсиш сигурност в други хора.Домът ти да бъде там,където да отпуснеш главата си.

Винаги съм била необикновенно момиче.Майка ми ми каза,че имам душа на хамелеон.Никакъв морален компас,който да сочи на север,никакъв подреден характер.Само вътрешно колебание,широко като океана.

И ако кажа,че не съм планирала този развой на нещата,ще излъжа.

Защото аз бях родена,за да бъда другата жена.Която не принадлежеше на никого,която принадлежеше на всички.Тази,която нямаше нищо.Тази ,която искаше всичко.Слонна към всяко преживяване и обладана от манията за свобода,която ме ужасяваше дотолкова,че дори не можех да говоря за това.И ме тласкаше към неопределена точна на лудост,която ме заслепяваше и замайваше..

А най-лошото чувство идва в момента,когато осъзнаеш ,че си изгубил себе си.